А ти можеш ли да туптиш?

– Защо хленчиш? – Умът се напрегна – И кому е нужна тази драма?
– Защото не мога да направя избор – изхълца Сърцето.
– Ето, виждаш ли колко е излишно това твое, хм, да го наречем страдание – авторитетно заяви Умът.
– Моля те, помогни ми да реша… – беше смирено Сърцето.
– Не е сложно – Умът беше в свои води – бедата е, че ти не можеш да мислиш. Просто излагаш фактите и смяташ колко за и против има. Готово!
– Почти се разтуптях отново!
– Не казах да туптиш, а да мислиш!
– Хм, само че не знам как. Дали е за или против, аз все туптя. Чувствам, че съм на ръба на дълбока и черна бездна – изстена Сърцето.
– Аз пък виждам един дръглив кон да пасе трева сред полето. И къде, Di te ament (Боговете да те закрилят), виждаш бездна!? – Умът съвсем се напрегна.
– Не казах, че виждам, а чувствам! – изхлипа Сърцето.
– Чувства! Иди ги разбери. Ще те разболеят! – загрижено смъмри Умът.
– Добре де! – съгласи се Сърцето – Ще се опитам да помисля. А ти можеш ли да туптиш?
– В името на Аристотел, как ти хрумна?! – въпросът беше риторичен.
– По същия начин, по който на теб, че трябва да мисля! – Сърцето почувства леко надмощие.
– Ще полудея с теб! – изсумтя Умът.
– Тогава ме остави да вземам решенията си докато туптя. После отсъждай дали са верни или не. Но ако аз започна да мисля, а ти да чувстваш и да туптиш – Сърцето въздъхна – и двамата политаме в черната бездна.
– Мисля, че те разбрах! Не беше нужно толкова грубо да ми напомняш, че не съм застрахован срещу деменция (гадната кучка все ме дебне) – изръмжа безмълвно Умът. – Искам да помисля! Ти иди да поскиташ по света и се върни с куфар, препълнен с емоции. После ще му мисля как да се оправям. – Умът беше леко смутен, но запази самообладание да не изпадне в паника от мисълта за черната бездна.