– Ооо, колко си непохватен и скучен! – възкликна сърцето, бунтувайки се на разума.
– Нима!? Да ти напомням ли колко пъти именно моята непохватност те е спасявала от поредната безсмислена авантюра – болка?! – невъзмутимо отговори разумът.
– Ооо, това имах предвид. Не искам да ме спасяваш. Всяка авантюра ме кара да туптя, а когато туптя живея! – каза в своя защита сърцето.
– Хм! – замисли се умът – Не искаш да ме послушаш – така да бъде, тогава страдай, а аз ще си намеря друго сърце! – продължи невъзмутимо умът.
– Ооо! Наистина си решил да ме убиеш, нали? – простена сърцето.
– Аз!? Не разбирам как – скастри го умът.
– Оох! От скука, драги, от скука! Когато ти мислиш аз се отегчавам до смърт. Ирония или не, но ако ти е мил живота и искаш да продължаваш да мислиш не е ли разумно, както ти казваш да ме оставиш да се разтуптя? – сърцето недоумяваше как може Самият Ум да е толкова недалновиден.
Този път умът не отговори, но се питаше какво общо за Бога има животът му с капризите и хленченето на сърцето. Сърцето междувременно се възползва от отсъствието на Ума и се впусна в нова страстна и безразсъдна авантюра, за да спаси живота на Ума.
