Венера става директна на 6/9/2015
Много пъти изпадаме в ситуация, в която разбираме, че се налага да направим промяна, но вкорененият страх от неизвестното ни връхлита като неочакван ураган. Обмисляме и творим различни сценарии. И вместо да разчистваме пречките, само повече се объркваме и чудим по кой път да тръгнем и коя алтернатива да изберем.
В такъв момент, първото, което ни хрумва, е да потърсим подкрепа или съвет
И би било разумно, стига да знаем как да зададем правилният въпрос, защото той е предпоставка за обективния отговор.
Ако знаем какво искаме да разберем, едва ли ще се наложи да търсим подкрепа. Веднъж, моя клиентка ме попита:
– Да напуснали своят съпруг?
– Не знам – отговорих.
– Какво да правя? – попита тя.
– С кое? – отвърнах с въпрос.
– С живота.
– И какво му е на живота? – продължих с въпросите.
– Отегчаваме! – беше по-скоро въздишка.
– Животът ти или твоят съпруг?
– Какво за тях? – възкликна тя, а аз замълчах.
– Те ли са темата или аз? И защо дискутираме тях, а не моят проблем? – беше отговор, а не въпрос.
– Моля те, ще ми припомниш ли какъв беше твоят проблем? – възелът се разплиташе.
– Чувствам се зависима.
– От кого или какво?
– От всички около мен.
– И имаш нужда…
– … от промяна… – продължи тя – нещо, което искам да направя отдавна.
– И тази промяна…
– … започва с това, да се развия професионално.
– И когато го направиш….
– … ще се чувствам пълноценна и свободна.
В този момент, заставаме на кръстопът и трябва да преценим реалните си възможности и потенциал за това, което искаме да направим. Да разровим смело душата си и да усетим гласа на вътрешния си Аз. Винаги, когато се изправим пред някакъв избор започваме да се лутаме напред и назад, сякаш сме се загубили в гората, останали без компас и карта, само със собствените си очи като патерица за нашия ориентир. Понякога дори си мислим, че е много по-лесно да чакаме и да се надяваме да се случи нещо, отколкото да ни се налага да избираме. Когато пред нас се разкрият възможности, неизменно се сблъскваме с проблема за неизвестното.
Ами ако сгреша или пропусна друга възможност, избирайки да тръгна на ляво, а не на дясно…
Нашият Аз е объркан и смутен, загубил сигурността и комфорта на познатото, макар и в голяма степен неудовлетворителни. Гласът на страха ни крещи да стоим и да не мърдаме, а тихият глас на разума ни нашепва да продължим. Учили са ни, че да рискуваме, е много опасно и дори неморално, защото е безотговорно и инфантилно. Но никой не ни е учил, че когато се впуснем в ново приключение, когато поемем риск да продължим, всъщност ние постъпваме отговорно както за живота си, така и за последствията от неизвестното пътуване.
Винаги искаме предварително да знаем какво и как ще се случи, но не си даваме сметка, че всяка предсказуемост ни лишава от възможността да бъдем спонтанни и естествени. Когато знаем бъдещия модел, отново и отново ще реагираме постарому и ще се въртим в същия познат до болка модел. Изненадата и неизвестното са най-големите ни приятели, които ще ни изкушават да проявим изобретателност и уникалност. И какво ако сбъркаме? Да не би някой да ни е подарил наръчник „Как се живее правилно“. Грешките са нови посоки. А има ли нови посоки е знак, че има още какво да постигаме. И вече нямаме нужда от патерици, а от решения и действия.
